Мазето

Admin Брой мнения : 1705 Join date : 04.05.2009

Всичко се случи толкова бързо, едвам се усетих какво стана. Единствено бях сигурна, че глезенът ме боли ужасно и не мога да го помръдна камоли да се изправя. Докато вървях към мазето си тананиках една мелодия, която ми беше влязла в главата още докато пътувахме с колата. Слушахме радио и тази весела мелодийка просто остана в съзнанието ми. Стигнах до мазето и едвам успях да отворя вратата с тези тежки кашони в ръцете ми. Потърсих копчето за лампата и я пуснах. Тъмното помещение се превърна в светло и много по приветливо място. Огледах се, имаше доста паяжини, но все пак беше мазе, нямаше за какво да се учудвам. Тръгнах разсеяно по стъпалата, но изведнъж се чу много силен шум, все едно земята се .. разцепи. Поне приличаше на нещо такова. Забързах по стълбите и изведнъж лампата премигна и напълно угасна. Докато се усетя се строполих по стълбите и ето ме тук в това нелепо положение с ужасна болка в глезена. Докато се опитвах да се изправя Зоуи дотича в мазето и клекна до мен.

- Хей.. - каза тя и се опита да ми помогне да стана, но нямаше смисъл, защото болката все още бе прекалено силна. Затова се отпуснах на пода, а Зи продължаваше да стои до мен. Винаги правеше така не ме оставяше сама каквото и да ставаше. Ако беше нужно щеше да стои цяла нощ с мен в мазето. Малката ми сестричка, винаги се грижеше за мен. Все пак имахме само себе си. - Пак ли не светна лампата? - изкикоти се тя, но скоро спря. Аз също леко се засмях, но тази болка така ме изтощаваше, че нямах сили да се смея.

- Не светнах я, но .. И аз не разбрах какво стана. Слизах по стълбите и изведнъж се чу силен от шум от вътрешната част на мазето, все едно земята се разцепи или нещо такова. - казах аз и направих малка пауза, защото глезенът ми туптеше болезнено и ми беше трудно да се съсредоточа в разговора. - След това забързах за да видя какво става, лампата премигна няколко пъти и угасна. И ето ме сега тук с ужасна болка в глезена. - казах аз и посегнах към глезена си, но не посмях да го докосна, защото не знаех каква точно болка да очаквам. Притворих очи и леко свъсих вежди от болка.

Admin Брой мнения : 633 Join date : 26.09.2009

Сестра ми си беше наранила много лошо крака при падането си по стълбите, защото виждах колко я боли. Но неможех да я оставя сама. Нямаше начин! Никога не бих я оставила. Тя беше всичко, което имах. Както и аз за нея и никога не бихме се изоставили. Бяхме най - добрите сестри, които някога са съществували. Едва ли имаше сестри толкова близки, колкото нас. да, всеки би направл всичко за сестра си или брат си, но не винаги щяхме да направим повече една за друга, защото и двете не беше страх да не загубим другия до нас, защото само ние си останахме. Откакто майка ни напусна баща ни и откакто тя умря преди година с Евър станахме възможно най - близки и никога нищо нямаше да ни раздели или да не накара да се скараме. Да, понякога се дразнехме, но всичко беше просто в кръга на нещата. И единственото нещо, за което се карахме беше, че излязох без да 'и се обадя за цялата нощ. Сестра ми се беше поболяла и всичло лошо вече 'и беше минало през ума, но 'и обещах, че това никога повече няма да стане. А аз винаги изпълнявам обещанията си и винаги съм била честна с Ев.
Опитах се да 'и помогна да се изправи, но много лошо си беше ударила глезена и ужасно я болеше. Е, какво пък. Ако трябваше и цяла нощ щях да стоя с нея в страшното и пълно з паяжини и прах мазе. важното е, че щях да бъда с нея. Огледах се наоколо и видях един диван в близост до нас. Може би щях да я повдигна съвсем малко, колкото да я наместя на дивана, за да не лежи на земята.
Отидох до дивана и го поизтупах така. Но явно от доста време не беше използван и имаше много прах по него, която се разнесе из въздуха, когато започнах да го тупам. Закашлях се малко и кихнах. Прахта не ми понасяше много.
- Наздраве. - чух от Евър.
- Месри. - казах 'и.
Да си признаем си беше малко смешно нейното положене сега. Лежеше си на земята и говореше, а неможеше да се обърне към мен и да погледе или изобщо да помръде. Все едно оговреше на стената. Хванах дивана и се напънах малко. Беше си тежък. опитвах се да го доближа повече до Евър, за да може веднага след като се опитам да я изправя да седне на дивана и да не стои на крака си, че глезенът 'и беше зле. Изпъшках. Незнаех, че тези дивани са толкова труднопреносими и толкова тежки. Но успях да го доближа достатъчно до Евър, за да може веднага щом се изправ да седне. отидох до нея и 'и подадох ръката си. Тя я хвана и се опита да се изправи, а щом се поддигна, аз веднага я хванах и я поддигах колкото да седне на дивана. Хоуп седна на дивана и отново се хвана за глезена. Аз само се поогедах и когато видях какви неща има се шашнах. Имаше толкова странни вещерски неща - кристали, книги, свещи, олтари. Господи, досега не бях виждала това мазе така. Толкова се бяхме онесли с глезена на Ев, че не бяхме забелязахли всичко останало наоколо.
Зениците ми се разшириха и се хванах за дивана, на които Евър седеше.

Admin Брой мнения : 1705 Join date : 04.05.2009

Докато Зоуи се мъчеше да премести дивана, ми стана доста забавно, защото правеше толкова странни физиономии, но не успях да се засмя заради болката. Е, сега поне стоях на удобен диван, не особено чист, но все пак по - добре от колкото на пода. Движението ми причини още по непоносима болка, но стисках зъби. Имах ли избор?! Докато мислех за глезена си забелязах, че Зи оглежда мазето с доста разширени очи и се подпря на дивана, помислих, че и е прилушало от прахта или нещо подобно. Опитах се да надникна зад рамото й, за да мога да я гледам докато и говоря.

- Зоуи, скъпа добре ли си? - попитах с разтревожен глас аз, а тя само леко кимна. - Мисля, че е по - добре да седнеш. - допълних бързо, но тя продължаваше да стои права.
- Няма проблем добре съм, просто това място е някак си зловещо ... - каза бавно тя като продължаваше да гледа. Обърнах глава назад и насочих и моя поглед в посоката в която гледаше сестра ми. Зад нас имаше доста интересни и определено зловещи неща. Двете с нея знаехме за съществуването на свръхестествени същесвта от татко и това никога не ни е плашило кой знае колко, защото дори и да го нямаше винаги подсигуряваше къщата добре преди да ни остави без неговия надзор. Беше ни инструктирал винаги да имаме по - малко сол със себе си и ни беше дал "специални детски книжики" както ги наричаше той. Всъщност те бяха пълни с екзорсизми и заклинания, повечето на латински, но той ни беше научил да ги четем и изговаряме правилно. Въпреки всичко, което знаехме всички тези олтари, билки и прочие зад нас пак си оставаха доста зловещи. Изведнъж отново извърнах глава напред и се сетих за шума, който бях чула. Трябваше да проверим какво е, но той беше във вътрешната и неосветена част на мазето. Не бих пратила Зоуи там сама, въпреки че знаех, че може да се защити предпочитах да съм с нея. Щях да изчакам глезена ми да се успокои още малко и щяхме да проверим. Заедно.

- Зи трябва да проверим откъде дойде онзи шум, но моля те не отивай там сама. Седни. Болките почти намаляха ще отидем заедно да видим какво става. А и там няма осветление, не искам да ходиш сама .. - казах аз и погледнах разтревожено към пода. Не знаех какво точно ме тревожи, но имах това чувство. Шесто чувство, интуиция или нямаше значение как го наричах просто усещах, че нещо не е наред и това не ми харесваше. Може и просто да си въобразявах, но винаги вярвах на това чувство, което често ми даваше предупредителни сигнали. И почти винаги бях права. Огледах за пореден път мазето. Когато бях малка не ми изглеждаше толкова зловещо по - скоро беше старото и прашно място което беше пълно с интересни неща, забавни неща. Сега всичко беше различно. Сега това забавно място ме плашеше и то доста. Опитах се да блокирам тези мисли за момент и насочих вниманието си към Зоуи Ан.

Admin Брой мнения : 633 Join date : 26.09.2009

Сестра ми не искаше да ходя по - навътре към мазето, защото беше много тъмно и не искаше просто да ме праща сама. Да си призная и аз не исках да ходя самичка, но нямаше да оставя нещата така. Трябваше да разберем откъде е дошъл този шум, които сестра ми е чула преди да падне. Кои ли знае какво беше? Евър казваше, че болките 'и почти намаляха, но аз виждах колко я боли. Ев неможеше да ме заблуди. Знаех всичко за нея и познавах изписаните чувства на лицети 'и. И сега беше изписано с болка. Не бях страхливка, просто тръпки ме побиват от това място, незнам защо. Беше си доста зловещо със всичките тези вещерси неща. Първоначално си помислих, че тато коже да ги е колекционирал, но той не беше такъв. Хвърляше всичко. По тази черта беше противоположност на майка ми. Може затова толкова си пасваха. Татко винаги казваше, че другите митични същества са лоши и винаги са искали да навредят на хората и затова той ги избиваше. Както се казва, беше ловец. Научи и нас с Евър да бъдем ловци през всичките четринадесет години откакто беше с нас. Още от малко момичета вместо да ни чете приказки за лека нощ като Снежанка, Пепеляшка или Спящата красавица, той ни четеше от своя девник за всички преживявания с тези митични същества и това, на какво са способни, защо са опасни и тем подобни. Което ни води до извода, че със сестра ми знаем за магичния свят още откакто сме се родили. Майка ни не одобряваше това, на което татко не учеше. Саманта искаше да сме обикновенни момичета с отличен успех в училище. Но това така и не стана докато татко беше с нас. Но щом майка ни го напусна и не взе със себе си, успя да постигне това. Ние бяхме обикновенни момичета, без баща само с майка, която не обичаше за трима. Имахме отличен успех в училище и всичко вървеше положително, докато Сам не почина точно преди година. Оттогава с Хоуп останахме сами. Знаехме как да се грижим една за друга, защото татко не беше научил как да се бием и да се заяитаваме, а майка ни ни беше научила да прощаваме, да се обичаме и да живеем в мир. Все едно майка ни и баща ни бяха идеалните противоположности едни за други и не научиха на всичко важно във живота, за което вечно щяхме да сме им благодарни.
Това припомняне ми дойде много положително.
- Еви, - обърнах се към сестра ми - знам как да се грижа за себе си и ти много добре го знаеш. Нищо няма да ми стане, ако отида сама. Та това е мазето ни. Какво лошо може да има? - усмихнах се и станах от дивана.
Обърнах се към вътрешността на мазето, където беше адки тъмно и нищо не се виждаше. Но аз така и не се ударих в нищо, защото бях доста предпазлива.И ето, че отново се чу шумът и ме насочи към себе си. Да, все още ме побиваха тръпки от това място, но аз никога не се отказвах. Това всички го знаеха. Съответно трябваше да стига до дъното на това място. Или поне да разбера откъде идваше този шум и защо имаше толкова вещерси предмети наоколо. Докато се бях отнесла в мисли се бутнах в едн стол.
- Ау! - казах аз,защото си ударих крака.
Но слава богу нищо ми нямаше и продължих. Започваше да става по - светло и по - светно. Като нощна светлина. Светлина от луната, а се намирахме в мазето. Доста странно. Аз продължих напред и стигнах до края на мазето. Тук имаше още повече вещерси предмети.
- Хей, Зоуи, какво има? Добре ли си? - чу се тихо гласа на сестра ми.
- Да, всичко е наред. Само да видиш какво има тук. Пълно е с отвари, ниги за магьосничество, олтари и изобщо вещерски предмети. - казах на сестра си. - Не е толкова тъмно. Сякъш има лунна светлина, което е доста странно. - споделих отново с Евър. - Чакай, има нещо. Някакъв сандък накрая.
Бях стигнала вече края и се запътих към сандъка. Доближих се бавно към него и протегнах ръце, за да го отворя. Но точно тогава сандъкът сякъш подскочи и се чу тропот. По - точно шумът, който аз и сестра ми бяхме чули.
- зоуи, какво беше това?? - попита сестра ми, а аз едвам я чувах.
- Това ли? А.. Това беше.. Е, това е... Това беше съндъкът. - казах аз по - силно на Евър.
Добижих се още толкова и се опитах да го отворя, но неможех. Ох, знаеш си, че пак трябва да го мъкна. Хванах го от едната страна и започнах и сандъка, тежкия сандък, да мъкна към сестра ми. Само той се различаваше от останалите вещерски отвали, олтари и всичко останало. Добутах тежкия сандък до сестра ми и седнах на него, защото доста се бях изморила. И ето, че той отново подскочи и аз заедно с него. Стреснах се и подскочих от него. Всичко това беше доста странно. Що за сандък подскачаше!?
- Да го отворя ли? - попитаха з сестра ми, като се бях загледала към сандъка.
- Незна. - каза сестра ми, като и тщ гледаше към него. - Може би..
И двете сякъш бяхме хипнотизирани от сандъка. Или просто бяхме учудени от това, че подкара. По една или друга причина се реших да го отворя. По се спрях преди даго докосна.
- Ами ако има някое животно вътре? Сандъкът е доста голям. Или някой човек? - казах аз и погледнах към сестра ми.