Антрето

Admin Брой мнения : 633 Join date : 26.09.2009

''Дом, сладък дом'', както се казвше. Нямаше по - хубаво място от родното, а за нас със сестра ми това беше Фелс Чърч. Тук бяхме отгледани и тук бяха повечето ни детски спомени. Сладки спомени. Спомени, които ще помним цял живот и които ще не разсмиват цял живот. Бяхме голями пакостнички тогава и имахме най - различни щури преживявания в старата ни къща във Фелс Чърч и целия квартал ''Мейпъл''. Радва се, че сега се връщахме отново тук. Наистина беше много приятно да се прибереш в родния си град. Да се видиш със стари приятели и да се полюбуваш на прекрасната гледка, която не си виждал от години. Точно като стояха нещата при мен и Евър. Доста спомени, приятни спомени отново зашариха по съзнанието ни още когато влизахме в града. Видяхме, че повечето сгради се стояха. Сгради, в които сме си играли и разбира се сме правили пакости. но имаше и доста нови сгради. По - модерни и много повече заведения и доскотеки, които когато ние живеехме тук ги нямаше.
С Евър най - накрая стигнахме до старата си къща. Никак не се беше променила и беше точно, както си я спомнях. Голяма, да може би малко изоставена, но красива външно и върешно. Аз слязох от колата и взех няколко кашона от там, а сестра ми взе останалите. стигнахме до портата и я отключихме. Влязохме вътре направо в антрето. Голями стълби от двете страни и дървения парапет по който със сестра ми като малки се спускахме надолу. Изтупах малко дрехите си, защото се бях изцапала и оставих кашоните на пода.

Admin Брой мнения : 1705 Join date : 04.05.2009

Взех последните два кашона от багажника и го затворих. Заключих колата и тя издаде лек писукащ звук. За минута се загледах в голямата и прекрасна стара къща. Нашата къща. Моята и на Зоуи. Обожавах това място тук бяхме прекарали най - хубавите си години. Спомням си как тичахме из двора, а майка ни весело ни гледаше от кухнята докато готвеше поредната вкусотия. За секунда си помислих, че дори усетих сладкия аромат на домашно приготвените й ястия. О, Господи до сега не осъзнавaх колко ми липсва тази къща, този град. Най - хубавите ми спомени бяха от това място. Взех кашоните в ръце и забързах към вратата на къщата, защото никак не бяха леки. Бутнах я с крак, защото не беше напълно затворена. След като влязох в голямото антре отново затворих вратата с крака си. Зоуи стоеше на стълбите и изглеждаше доста потънала в мислите си. Сложих кашоните на масата до вратата и изтупах дрехите си. Не бях облякла нищо особено, защото нямаше смисъл това беше просто пътуване към дома ни. Хвърлих ключовете от колата в стъклената купа и за момент получих нещо като дежа ву. Спомнях си как когато бяхме малки и татко се прибираше от поредната си "работа" ни викаше и ние тичахме весело към антрето. Той хвърляше ключовете от старата си кола в тази купа и ни прегръщаше весело. Затворих очи и почти усетих нежния му и изпълнен с бащинска обич допир. Разтърсих глава за да избледнее спомена и седнах до Зоуи на стълбите. Тя обърна глава към мен, а аз за пореден път оглеждах фоайето.

- Хубаво е, нали? Да се върнеш вкъщи .. - казах аз и поех дълбоко дъх, за да усетя аромата на старо дърво, който се носеше от къщата. Аромата на спомени.

Admin Брой мнения : 633 Join date : 26.09.2009

Усмихнах се на сестра си, оято ми върна същата чаровна усмивка. Имаше си много хубави страни, но имаше и няколко не чак толкова хубави. Като спомените за родителите ни. От една страна се радвах, че сме тук и можем да си спомняме за тях. Да ги виждаме отново в съзнанията си. Да виждаме как майка ни готвеше вкусотиите си. да видим как татко поне два пъти годишно се прибираше и носеше много изненади със себе си. да видим лицата им отново. Да си спомним хубавите неща за тях. Как се прегръщаха и как отново бяха заедно. С Евър винаги сме мечтаи, Нейтън и саманта отново да се съберът, но за жалост това така и не стана. И ето я и лошата част от това да си отново в родния си греад - колкото повече си спомняш за тях, толкова повече ти натъжава, защото няма да можешникога повече да ги видиш или да ги чуеш. Поне мен това наистина ме натъжаваше много. Но се опитвах да го прекрия от сестра си, защото не исках да я тревожа. Тя винаги се е грижела за мен откакто майка ни почина и не исках да я карам да се чувства зле, задето неможе да върне майка ни и да ме успокои по някакъв начин с думите ''Не се беспокой. Ще я видим отново'' или нещо от сорна.
Отново се усмихнах и се изправих от стълбите. Слязох няколко по - надо и се обърнах към Евър.
- Спомняш ли си всички пакости, които правихме? И след като ни се накарат винаги идвахме тк. На тези стълби. И после започвахме да се въртим към средата на антрето. Мислехме си, че таа ще се предпазим от лошите хора, които татко ловече, когато ни заплашваше с тях.. - казах аз и се засмях. - Хубави времена.
Усмихнах се и се обърнах към средата на антрето. Вдигнах ръцете си и започнах да се въртя и да се придвижвам към центъра на антрето. Точно както в старите времена, когато бяхме на 8 годинки. Винаги спирахме посредата на антрето и поглеждахме нагоре към великолепния викторианки полюлей, който беше много стар, но все още си се държеше и вероятно нямаше да пада скоро. Да, завиваше ни се свят, но чувството отново да се почувтваш на 8 беше много приятно. Аз спрях да се въртя, когато стигнах средата и погледнах нагоре към полюлея. Виеше ми се свят, но пазех що годе равновесие.
- Хайде де, не стой така. - казах на сестра си и я подканих и тя да дойде при мен.
Евър се засмя и тя се изправи, вдигна ръцете си и започна и тя да се върти и да се приближава към мен. Стигна и тя, но на нея винаги 'и се завиваше повече свят и залиташе. Сега също залитна, но аз я хванах, като и двете се засмях.
Най - странното беше, че веднага след като хванах сестра си, за да не падне полюлея засия в някаква странна светлина. Синьо - лилава светлина, която сякъш не обиколи. И след това вендага изчезна. Доста странно. Със сестра ми все още се бяхме загледали към полюлея, когато се чу странно скърцане на врата.
- Какво беше това, забога? - попитах аз объркана.

Admin Брой мнения : 1705 Join date : 04.05.2009

Не разбрах какво стана. Всичко се случи прекалено бързо. Тази светлина, която ни обля за секунди беше изключително красива. Като северното сияние. Прекрасна ии силна. Засплепи ни с красотата си, но беше като чели за секунда и после спря и всичко се върна в нормалното си състояние. Чу се скърцане може би от мазето, но ми се стори нормално все пак къщата беше на толкова много години, а и беше стояла празна доста дълго. Реших да не оттдавам особено внимание на това.

- Добре стига сме си играли имаме още багаж за разопаковане и се облазагам, че стаите определено имат нужда от освежаване. - казах аз и се засмях. Тръгнах към масата на която бях оставила кашоните от колата. Отворих ги и погледнах какво има вътре. Просто стари вехтории, които бяхме събирали и беше време да ги приберем в мазето на голямата къща. Да приберем поредните спомени. Имахме този навик, да не извъхрляме нищо. Таванът и мазето на тази къща бяха пълни със спомени от минали години. Имаше неща дори от прабаба ни. Това беше особения навик на това семейство. Но колкото особен, толкова беше и страхотен. Защото така се запазваха едни от най - добрите спомени, които човек е имал. Така всички тези предмети могат да се покажат на бъдещите поколения и чрез тях да се възвърнат забравени спомени и мигове. Обичах да разглеждам стари вещи. Зоуи също го обичаше. Често когато мама чистеше тавана или мазето ние си играехме със старите вещи, които имаше тама. Беше много забавно, защото имаше всичко, буквално! От дрехи и играчки, до стари пишещи машини, фотоапарати и какво ли още не. Шишенца и торбички пълни със странни билки и много интересни красиви кристали. Често обличахме някоя стара рокля, която ни стоеше като чувал ии се правехме на дами от изисканото общество. При мисълта се усмихнах. Беше толкова забавно. Понякога дори мама слагаше някоя шапка и се включваше към нашите игри. Ах, мама колко много ми липсва. Колко много НИ липсва. И на мен и на Зоуи. Обичта й и топлият й поглед, изпълнен с любов към нас двете. Спомените ставаха прекалено много и дори хубавите започваха да се превръщат в болезнен копнеж по - миналото, което никога няма да се върне. Оттърсих се от мислите и взех кашоните.

- Зи слизам до мазето за да ги оставя там, ако намериш още нещо, което може да отиде долу го донеси. - усмихнах се аз и тръгнах бавно към мазето с огромните кашони в ръце.

Admin Брой мнения : 633 Join date : 26.09.2009

- Добре, Ев. - казах на сестра си и 'и се усмихнах.
Всичко, което се намираше в кашоните, които туко що донесохме беше за мазето. Имаше доста странни неща като много стари свещи, някакви книги, които сигурно бяха на повече от сто години и много билки, които не се използваха от доста време. Но нито аз, нито сестра ми, нито всички наши предшественички са имали навика да изхвърлят тези неща. Ние ги обичахме, колкото и стари да са и не бихме ги изхвърлили. Те бяха всичко от семейството ни през вековете и само с тях си ги спомняхме. Имаше и доста стари албуми, дневници и всичко, от което можеш да си представиш как са зглеждали пра - пра лелите ти, бабите ти и всичко за всеи твой роднина. Освен това имаше и много интересни стари шапки, които с Елър обичахме да носиим. И когато бяхме малки имахме навика да се ровим из кашоните и да обличаме каквото н попадне. Дори и да плувахме в дрехите, както се казва. Беше си традиция на семейството да се събират всички неща и нищо да не се изхвърля. Така всеки знаеше за миналите си роднини и сякъш се свързваше с тях, дори и повечето да бяха мъртви.
Погледнах отново към странния голям и красив полюлей. Помислих си, че имаме проблем с електричестово и утре щях да повикам някой техник от града. Вършеха страхотна работа и никога не биха взели повече от това, което им дължеше. Даже биха взели по - малко. Фелс Чърч беше малко градче и всички се познаваха.
- Сега.. - казах аз и хванах един тежък кашон, като мисхех да го дам на Евър.
Точно тогава ше чу голям тропод. Сякъш падане и идваше откъм мазето. Където беше Евър. Заедно с тежкия кашон се затичах натам и спрях пред вратата на мазето. Доста тъмно помещение, още откакто се помня и живея тук.
- Евър? Добре ли си? - попитах аз и оставих кашона до мен, като бавно започнах да слизам по стълбуте.
Внимавах, защото не обичах тъмнината. Беше си доста плашеща и никога неможеш да видиш какво имаш пред краката си. Слязох най - накрая и светнах лампата. Видях Евър на замята, опитвайи се да стане.
- Хей.. - казах 'и аз и отидох до нея, като 'и помогнах да стане. - Пак ли не светна лампата? - изкикотих се, по след малко спрях.